За регистъра

В Националния регистър на населените места се вписват данни за следните видове единици:

• населени места
• общини
области
• окръзи и други административно-териториални единици, съществували през обхванатия от регистъра период
• райони за планиране съгласно Закона за регионалното развитие от 2004 г. (обн., ДВ, бр. 14 от 20.02.2004 г., отм., ДВ, бр. 50 от 30.05.2008 г.)
• райони, образуващи ниво 1 и ниво 2 съгласно Закона за регионалното развитие от 2008 г. (обн., ДВ, бр. 50 от 30.05.2008 г., в сила от 31.08.2008 г.)
• държавата
• кметства
• райони на Столична община, райони на гр. Варна и гр. Пловдив
• селищни образувания
• други териториални образувания, които са разположени на територията на едно или повече населени места и са създадени на някакъв функционален принцип (напр. зони на замърсяване, агломерации и др.).

Всички населени места, за които не е намерен официалният документ за създаването им (признаването им за населени места), са въведени със събитие за създаване "наблюдавано за първи път" и документ "Служебен документ за създаване на населените места" от 03.03.1878 г., т.е. прието е, че тези населени места са на територията на страната от Освобождението.

Общините, за които към настоящия момент не е вписан или намерен документът за създаването им, са въведени със събитие "създаване при ново административно-териториално устройство" и документ "Указ 794 на Президиума на Народното събрание от 24.09.1949 г. (в сила от 28.09.1949)".

Към настоящия момент в регистъра не са описани и дефинирани административно-териториалните йерархии, съществували преди 1949 година.

В регистъра са отразени закриванията на кметства на основание § 34 от Закона за изменение на Закона за местното самоуправление и местната администрация (обн., ДВ, бр. 69 от 03.08.1999 г.) и създаването на кметства на основание § 2 от Закона за изменение на ЗАТУРБ (обн., ДВ, бр. 67 от 2003 г., изм. бр. 80 от 2003 г.), за които няма решения на общинския съвет или решенията не са обнародвани.

Данните за функционалния тип на съществуващите към 08.06.1979 г. населени места са въведени със събитие "промяна на характеристика" по документ "Разпореждане 35 на МС".

Критерии и показатели за категоризиране на кметствата и районите на градовете в Република България са описани в РМС № 921 от 2011 г. Категориите на кметствата са определени с категоризацията на населените места, утвърдена със Заповед № РД-02-14-2021 на министъра на регионалното развитие и благоустройството от 14.08.2012 г. (обн., ДВ, бр. 66 от 28.08.2012 г., неофициален раздел). Категориите на районите в големите градове съвпадат с категориите на съответното населено място, определена съгласно Методиката за категоризиране на административно-териториалните и териториалните единици в Република България от 2012 г.;

Данните за площта на населените места към 31.12.2000 г. са въведени със събитие "промяна на характеристика" по документ "Писмо 4813 на Агенция по кадастър". Преди 31.12.2000 г. няма заредени данни.

В регистъра се въведени данните и за документи, по които няма да има вписвания на промени, като например:

- актове, регламентиращи реда за извършване на административно-териториални промени, появата на нови или отпадането на някои характеристики на единиците

- решенията на МС за създаване/възстановяване на населени места (създаването/възстановяването е въведено на основание на Указа на Президента на Република България за определяне наименованието на населеното място)

- решенията на МС за административно-териториални промени в границите на област или община (тези промени са въведени на основание на съответния Указ на Президента на Република България за утвърждаване на административно-териториалната промяна).

Непосредствено след Освобождението Русия поема задължението да устрои и организира страната от гледна точка на териториалното й устройство, като за това е натоварен бившият кмет на Москва княз В. Н. Черкаски. Той подробно се запознава с турското административно устройство и отбелязва, че "много турски закони, особено тези за вилаетите (областите), са твърде удовлетворителни както по форма, тъй и по същество, а в някои части даже се отличават с несъмнени достойнства".

С утвърдената от главнокомандващия руската армия от 03.06.1877 г. "Инструкция за учреждението на първоначалното военно полицейско управление в заетите от войските земи" се запазва турското административно деление на санджак (малка губерния), кааза, махия и община. Княз Черкаски не приема обособяването на вилает (област), който според него е без значение за сравнително малката територия на страната. Впоследствие тази инструкция се конкретизира като "Проект за гражданското управление на санджаците и окръзите", утвърден на 07.07.1877 г.

След Берлинския договор, подписан на 13 юли 1878 г., европейската политическа карта се променя значително. Границите на Княжество България (63 хил. кв. км) са определени в чл. 2 на договора. Северната - върви по фарватера на р. Дунав от устието на Тимок до Силистра, откъдето завива на югоизток и достига Черно море на няколко километра южно от гр. Мангалия, който остава в Румъния. Източната граница следва черноморското крайбрежие до нос Емине. Южната върви по билото на Стара планина до Пирдоп, откъдето се спуска още по на юг, обхващайки територията на бившия Софийски санджак. На запад е спазена старата турско-сръбска граница с изключение на земите около Пирот и Враня, които преминават под сръбска юрисдикция. На територията на Княжество България остават 5 губернии (Софийска, Варненска, Русенска, Търновска и Видинска) и 33 окръга. След приемането на Търновската конституция (16.04.1879 г.) територията на Княжеството е разделена на окръжия, околии и общини. Създадени са 21 окръжия с центрове: Видин, Лом-паланка, Ряхово (Оряхово), Берковица, Вратца (Враца), Плевен, Ловеч, Свищов, Севлиево, Търново (В. Търново), Русе, Разград, Ески Джумая (Търговище), Шумен, Провадия, Силистра, Варна, Трън, Кюстендил, София и Орхание (Ботевград). В състава на тези окръжия са включени 58 околии.

Източна Румелия е разделена на 6 департамента: Татар Пазарджик (Пазарджик), Пловдив, Стара Загора, Хасково, Сливен и Бургаз (Бургас). Тези департаменти включват т. нар. "кантони".

Налице е известно сходство между тези 27 административни единици (21 окръга в Княжество България и 6 департамента в Източна Румелия) и съществуващите по-късно до 1987 г. окръзи, както по брой и териториален обхват, така и по начина на категоризирането и типизирането на окръзите и околиите в три групи. Това съвпадение потвърждава наличието на исторически формиралите се опорни центрове на националната система от населени места.

На 10 май 1880 г. ІІ обикновено народно събрание приема Закон за административното разделение на Княжество България, който е утвърден с Указ № 226 на княз Александър Батенберг от 23 май 1880 г. и е обнародван в ДВ, бр. 45 от 28 май с. г. Този закон е основан на чл. 3 от Търновската конституция. С него се премахват губерниите и всички техни учреждения се затварят. Закриват се и 10 от съществуващите дотогава 31 окръга: Самоковския, Радомирския, Дупнишкия, Хаджиоглупазарджишкия - с административен център гр. Хаджиоглу Пазарджик (дн. гр. Добрич), Балчишкия, Османпазарския - с административен център гр. Осман пазар (дн. гр. Омуртаг), Еленския, Габровския, Никополския и Белоградчишкия. Останалите 21 окръга се преименуват на окръжия. Окръжията се поделят на околии, като техният брой и обхват се определят от Министерския съвет. С решение на кабинета на министър-председателя Драган Цанков, утвърдено с Указ № 317 на княз Александър Батенберг от 26 юни 1880 г. (обн., ДВ, бр. 55 от 5 юли с. г.), съществуващите в Княжество България 21 окръжия се разделят на 58 околии.

С Указ № 265 на княз Александър Батенберг от 4 април 1881 г., обнародван в ДВ, бр. 23 от 16 април с. г., се закриват 9 околии, като през май, септември и октомври 1881 г. повечето от закритите околии се възстановяват.

С Указ № 573 на княз Александър Батенберг от 28 юли 1882 г. (обнародван в ДВ, бр. 91 от 21 август с. г.), се утвърждава нов - втори поред след Освобождението, Закон за административното деление територията на Княжество България. В него окръжията са 14 на брой. Те от своя страна се подразделят на 56 околии, които имат население от 25 до 50 хиляди души приблизително. Както окръжията, така и околиите носят названието на своя административен център - град или село.

След Съединението на България (06.09.1885 г.) се извършва нова реформа. През 1886 г. съединена България има територия от 96 хил. кв. км и население, което наброява над 3 милиона души. В административно отношение тя се разделя на 23 окръжия и 84 околии. Обособени са 75 групи от общини и 7 независими общини.

Всички тези промени в териториалния обхват на окръжията са резултат на увеличаване зоната на влияние на съответните окръжни центрове, на засилващата се в тях концентрация на функции и дейности.

През 1901 г. се осъществява второто по значимост след Освобождението административно-териториално преустройство в страната, просъществувало 33 години (до 1934 г.). Броят на окръзите е сведен на 12. За окръжни центрове са определени: Видин, Враца, Плевен, Търново (В. Търново), Русе, Шумен, Варна, Кюстендил, София, Пловдив, Стара Загора и Бургас. Това административно-териториално устройство се запазва за един сравнително дълъг период, като частични промени в броя и обхвата на териториалните единици са предизвикани предимно от присъединяването или отделянето на територии от България поради военните събития, в които участва страната ни по това време и последствията от тях. По тази причина към края на 1920 г. окръзите вече са 15, околиите - 82, а общините - 2391.

Съществени промени настъпват през 30-те години, когато окръзите отпадат като звено в административно-териториалното деление на страната и на тяхно място се появяват областите.

С реформата през 1934 г. вместо съществуващите 12 окръга се създават 7 области, които са близки по редица характеристики с областите, съществували в периода 1987 - 1999 година. Техни центрове са: Вратца (Враца), Плевен, Шумен, София, Пловдив, Стара Загора и Бургас. При тази реформа основното ударение на местното управление се поставя на общините и кметствата, като се засилват техните функции на самоуправление. Прави впечатление и фактът, че още тогава за центрове на областите не се определят най-големите градове. Например в пределите на Шуменска област са включени градове по-големи от Шумен - Русе и Варна. Техните традиционно заложени функционални и пространствени връзки с останалите населени места са причина по-късно те да образуват две самостоятелни области, поделяйки Шуменска област.

Периодът след 1944 г. се отличава със субективната намеса на тоталитарните държавни структури при анализа на възникналите обстоятелства и приемането на решения от компетентните експертни органи. Равнищата на административно-териториалните единици, установени след Освобождението, се запазват. Те са области, окръзи, околии и общини. Новото са наименованията на центрове на области, окръзи и околии, което произтича от динамиката на социално-икономическото развитие, отразило се и върху създаването и укрепването на нови градове и селища.

През 1944 г. областите се увеличават с още две - с центрове Русе и Горна Джумая (Благоевград). Две години по-късно наред с областите се създават 95 околии. Пет от тях са градски - София, Пловдив, Русе, Варна и Бургас.

През 1949 г. вместо деветте области се създават 14 окръга и 101 околии, които впоследствие нарастват на 116. Центрове на окръзите са градовете Бургас, Видин, Враца, Горна Джумая (Благоевград), Горна Оряховица, Плевен, Пловдив, София, Стара Загора, Сталин (Варна), Русе, Хасково, Шумен и Ямбол. София е на подчинение на централните органи на държавната власт. За пръв път за окръжни центрове са определени Горна Оряховица и Ямбол.

През 1959 г., след бързото обезлюдяване на българското село, поради нарастване на търсенето на работна ръка за индустрията населението се концентрира в градовете. Настъпват и промени в административно-териториалното деление на страната - отпадат околиите, а броят на окръзите нараства на 30, от които три градски - София, Пловдив и Варна. Останалите са окръзи с центрове градовете Благоевград, Бургас, Варна, Видин, Враца, Габрово, Димитрово (Перник), Коларовград (Шумен), Кюстендил, Кърджали, Ловеч, Михайловград (Монтана), Пазарджик, Плевен, Пловдив, Разград, Русе, Силистра, Сливен, Смолян, София - Софийски окръг, Стара Загора, Толбухин (Добрич), Търговище, Търново (В. Търново), Хасково и Ямбол. Броят на общините достига 979, разделени на градски и селски. Те са формирани на принципа на групирането на съществуващите над 5300 населени места.

През 1964 г. с Указ № 244 на Президиума на Народното събрание (обнародван и влязъл в сила едновременно със Закона за изменение на Закона за народните съвети, обн., ДВ, бр. 47 от 16.06.1964 г.) окръзите Пловдив-град и Варна-град са премахнати и до 1987 г. броят на окръзите се установява на 28. Това деление се запазва за сравнително дълго време, като промени се извършват само по отношение броя и обхвата на общините. Основната идея на тази реформа е процесът на концентрация на селското население и изграждането на материалната база на индустрията да се осъществи в повече на брой градове, някои от които са създадени в този период, а с това да се разшири и стабилизира основният скелет на националната система от населени места. На тази основа в периода до 1987 г. може да се твърди, че се изграждат и укрепват такива градове центрове като Смолян, Кърджали, Силистра, Разград, Сливен, Пазарджик, Толбухин, Търговище, Михайловград, Ловеч, Габрово, Кюстендил и Благоевград.

През 1979 г. в обхвата на съществуващите 28 окръга се извършва радикална административно-териториална реформа, засягаща второто равнище на териториално управление - общините. Настъпилите съществени промени в тяхното икономическо и социално развитие, урбанизация и индустриализация, колективизацията в селското стопанство и концентрацията в обслужващите сфери и дейности, премахването на землищните граници и мащабното изграждане на трето и четвъртокласна пътна мрежа предопределят качествено нови териториални общности от селища, наречени "селищни системи". Това са качествено нови обекти на териториалното управление, които през 1979 г. са административно обособени в 291 общини вместо съществуващите дотогава 1389, реално загубили своето значение за управлението на територията. През 1981 г. техният брой е установен на 300.

През 1987 г. се осъществява реформа, с която се премахват окръзите и на тяхно място се създават девет области с центрове градовете Михайловград, Ловеч, Разград, Варна, Бургас, Хасково, Пловдив, София-град и Софийска област със седалище в гр. София. Извършва се и уедряване на общините до 249 без тези в гр. София (с общините в гр. София общият им брой достига 273). Усъвършенстван е Правилникът за самоуправление на териториалните общности, в които за основно звено на териториалното управление са изведени общините и техните изпълнително-разпоредителни органи - кметствата. На областите са предоставени само определени функции с надобщинско значение, в т.ч. контролни и координиращи.

През 1995 г. е приет Законът за административно-териториалното устройство на Република България (обн., ДВ, бр. 63 от 14.07.1995 г.), с който се уреждат създаването на административно-териториални и теритоториални единици в Република България и извършването на административно-териториални промени. Съгласно закона административно-териториални единици са областите и общините, съставни административно-териториални единици в общините са кметствата и районите, а териториални единици са населените места и селищните образувания. Населените места се делят на градове и села, като съществуващите към този момент населени места от вида на махали, колиби, гари, минни и промишлени селища придобиват статут на села (§ 7, ал. 3 от Преходните и заключителните разпоредби на закона).

През 1999 г. се извършва промяна, която засяга областното ниво. Броят на областите става 28, като техните граници съответстват на тези на окръзите от 1964 година. Общините са 262, при което техните граници се променят според разпоредбите на действащото законодателство и волята на населението.